Автор: Беа

О, Принце на белия кон,
който в приказки, притчи възпяха…
Имаш ли почва в модерния дом?
Или превърна се ти във ламята?
Къде ти е острият меч?
Имаш ли здрави доспехи?
Къде ти е благата реч?
Къде са ти всички …

Хубава съм, Майко! Хубава.
Като тебе съм хубава!
Като чистата ти, любяща душа Майко.
Като нежната ти усмивка.
И съм топла, Майко! Като сърцето ти съм топла…

Мечтая за топла, уютна постеля…
Две длани да галят в нощта.
Кожата мека и нежна…
Да изгаря от обич плътта.
Искам да дойдеш неканен…
Но тъй чакан ….

– Какво правиш, когато някой много ти липсва?
– Мисля го…
– Как така?
– Мисля за него и му изпращам любов.
– А защо просто не го потърсиш?

Когато ти е писнало да те боли…
Да мачкат нежните ти мисли.
По душата ти да се разхождат боси…
Да ти задават глупави въпроси.
Когато ти е писнало и да горчи…

– Пакост или лакомство? – попита ме тя, а едно игриво пламъче заблещука в очите й.
– Хммм… – шляпнах я по дупето и се усмихнах замечтано.
– Хи-хи, добре любовнико. Чакай да видиш първо какво съм ти подготвила.

Аз съм мечтателка!
Истинска! Свободна! Луда!
Сбъдваща! Неспирно търсеща!
Рядко изпадам в затишие, защото бурите по ми отиват.

Прехапах устни… Играта беше започнала и тя имаше нов господар.
Не след дълго приключи с рисуването по кожата ми… Усещах как се превръщам в плячка…

„- Не ти ли трепва? – попита ме той, сякаш молещ за късче любов.
“Трепва ми!
Аз все още съм там, заключена в обятията ти.
Обладана от чувства и изпепелена от нежните ти устни.
Сърцето ми е там.
Там далече…

Спрях да търся хорското одобрение.
Спрях да живея в дълбоко смирение.
Не моля! Не питам! Аз пиша закони!
Спрях да живея по чужди шаблони.

Топъл дъжд, чадър, усмивка…
„Добър вечер“ и подадена ръка.
Нежен поглед, дума блага и въздишка…

Исках да му стъпя на врата.
Не, не защото съм властна. Въпреки, че ми харесва как мислите.
Исках да му стъпя на врата, защото усещах
…

Истината е, че няма Време…
Както го няма и онова т.нар. „подходящо време“, което все чакаме да дойде, за да се обясним в любов, да започнем нова работа, да отидем на почивка… Да дарим усмивка… Да кажем какво наистина мислим…

Има такива мъже, които остават.
Не защото трябва, а защото го искат.
Обикват сърцето ти,
макар вече да мислиш, че не ставаш за обичане…

Случù ми се любов!
Ела, не чакай!
Уморих се вече от лъжи.
И всичкото старание и грижи,
и опит от…

Той обича да чете книги…
Между редовете…
Мен…
Вглъбен да опознае всичките ми лудости…
Отчаян в опитите си да ме обича „и още малко отгоре“.

Гледаш ме и мислиш –
„Малка си… Аз лесно ще те разчета…“
Но сам не осъзнаваш всъщност,
колко е голям във мен света.

Когато веднъж е боляло
и бавно умирал си ти…
Сърцето остана ли цяло
или на парчета сега ти стои?
Когато раздиран от спомен,

Искам да ти кажа, че знам отговорите.
Че никога няма да те нараня и всичко ще бъде наред.
Че няма да си тръгна, когато се почувстваш спокойна
и винаги ще бъдеш „моето момиче“.

Разхвърляна стая…
Разхвърляни мисли…
Безплътна останах след теб.
Разхвърлян остатък от спомени чисти…