Стоях на ръба – твърде дълго за човек, който никога не е оставал сам.
Съзерцавах бездната под краката си, но вместо страх изпитвах някакво извратено чувство на задоволство.
Усмихвах се…
Освободена от очакванията, предразсъдъците и страховете си, вече не се притеснявах, че мога да падна.
Разперих ръцете си и се повдигнах на пръсти. Играех си със съдбата, така както тя си играеше с мен от години.
Усетих нежния порив на вятъра, който погъделичка кожата ми и се заключи в косите ми.
Осъзнах, че никога досега, не съм се чувствала по-освободена.
Имах нужда да полетя…
Сега!
И скочих!
В спомените си…
Намирах се в океан от искрящи сфери, пълни с картини от миналото и настоящето…
Заключили в себе си моите мечти, надежди, страхове и терзания.
И докато яростно се опитвах да се вкопча в някои от тях, всъщност потъвах все по-надълбоко.
Докато накрая не се озовах в най-отдалеченото кътче на съзнанието си.
А пред мен се изправи момичето, изчезнало преди толкова много години. Момичето, чието единствено амплоа, бе нейната усмивка.
Четете още: Пълнолуние
Загледах се в големите й, искрящи, сини очи и се запитах – кога точно изгубих себе си?
Кога угаснаха слънцата в очите ми и спрях да вярвам в доброто?
Кой помрачи усмивката ми с разочарование и така умело замени целия ми емоционален свят с безразличие?
Затворих очите си и поех дълбоко дъх.
Отчаяно исках да върна момичето от миналото.
И да бъда нея!
Да бъда отново онази безкрайна романтичка, танцуваща под дъжда.
Тази, която не се страхува, че ако се пресегне към любовта – тя ще изчезне.
Да имам смелостта да целувам всеки път така, сякаш ще е за последно.
И да вярвам в невъзможното, в чудесата, в хората.
За бога, как ми липсва вярата в хората!
Една сълза се отрони и остави гореща диря по бузата ми…
Стреснах се и отворих очите си…
Сърцето ми заби лудо…
Огледах се и те потърсих…
В стаята бе тъмно, а лунната светлина озаряваше лицето ти.
Всичко е било просто сън.
Усетил безпокойството ми, ти нежно ме пое в обятията си и ме целуна в просъница.
Усмихнах се и въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите ми.
В този миг осъзнах – момичето със слънцата в очите, никога не ме беше напускало.
И за първи път в живота си, тя бе точно там, където винаги е искала да бъде – до своето щастие.
Автор: Беа Желязкова ©
