Ден 27-ми…
Без теб…
Без нас…
Затворих вратата след себе си толкова бързо, че стана течение и спомените се разляха по мен…
Залепнаха като мед по голата ми душа и сега няма измъкване.
И всеки ден се опитвам да избягам… Надалеч…
С едничката цел да увелича дистанцията помежду ни.
Но расте само агонията… Агонията по теб…
По миналото… Което всъщност никога не се оказва минало…
Защото все се връщаш и дълбаеш там дълбоко, където съм скрила мечтите ни…
За да ги изровиш и отново да ме накараш да те искам, да те търся…
Да те обичам…
***
Ден 27-ми…
Прехапвам устните си до болка и хвърлям телефона си далеч от мен.
Петнадесет непрочетени съобщения… От Теб, който никога не си ми писал и ред…
Защото ти беше по-ценно да слушаш гласа ми.
Пропъден, заради лошотията си…
Търсещ отново път към мен…
А аз преструваща се на силна, арогантна и жестока…
Като наркоман броя дните, разделена от теб.
И всеки ден е ново начало…
На живота ми…
На агонията ми…
На неизживяното желано…
***
Ден 27-ми…
Без мен…
Губя се в спомените за теб…
Бавно умирам, разкъсвана от неутолимото си желание.
***
Нощта се спуска…
Неканена, тиха и студена.
Допивам чашата с вино и потъвам в съня си…
А там си ти…
И ме обичаш…
Докато слънцето не изгрее отново…
Автор: Беа Желязкова ©
Reader Comments