За пълнолунието се носят митове и легенди. Дали вярвам в тях? Може би… Но тази нощ, това не беше от значение.
Часовникът отмери полунощ, а аз все още не можех да заспя. Последна вечер преди да се завърна в големия град. В действителността, от която с такава охота избягах преди седем дни.
Станах от леглото и погледнах през прозореца. Медената луна се извисяваше гордо, а шумът от разбиващите се в брега вълни, само засилваше чувството за нейното величие.
Всичко навън ме зовеше, затова и не чаках втора покана. Осланяйки се само на лунната светлина в стаята, грабнах една рокля от закачалката, облякох я и запристъпвах на пръсти към вратата.
– Ей, къде отиваш? – чух притеснения глас на сестра ми, идващ от леглото до мен.
Планът ми да се измъкна незабелязано и на пръсти, определено не даде резултат.
– Извинявай, не исках да те събудя. Ще отида за малко до плажа. Искам да проясня мислите си.
– Добре, малката. И умната! Не се бави!
Нямаше причина да ме спира. Намирахме се в затворен комплекс с частен плаж и на всеки метър имаше или камера или охрана.
А и аз не се страхувах от тъмното. Точно обратното – обожавах нощта! Честичко дори я боготворях, заради спокойствието, което отглеждаше в мен, още от малко дете.
Прекосих алеята и се озовах на плажа. Събух сандалите си и запристъпвах по пясъка. С всяка крачка се приближавах все повече до водата.
Спрях за миг, притворих очи и поех дълбоко дъх. Исках да запаметя в съзнанието си точно този момент – само аз и морето.
Усмихнах се сама на себе си и седнах на сантиметри от водата. Че какво повече му трябва на едно момиче, за да е щастливо – малко звезди, едно море да гъделичка глезените й и безброй вълни, с които да разговаря.
Загледана в безкрая, усетих как морският бриз погали раменете ми и ме накара да потреперя.
В този миг една сълза се изтъркoли по бузата ми. Трябваше да се стегна. Не можех да й позволя да повлече друга след себе си.
Не исках да плача.
Не и днес…
Не отново!
Нямаше как да избягам от реалността, но можех да я отложа поне с още няколко часа.
– Хей, ще настинеш! – чух думите, които моментално ме извадиха от мислите ми.
Стресната от неканения гост, станах и се обърнах към мястото, от където идваше гласът.
– Извинявай… Не исках да те изплаша.
– Не, всъщност не си. – казах аз, взирайки се, с известна доза изненадана, в непознатото момче, което стоеше срещу мен.
А то всъщност не беше така непознато. Забелязах го още щом пристигнахме в хотела. Беше гост, също като мен. И определено прекарваше дните си доста забавно, в една шумна компания. Странно, но в момента бе последният човек, който очаквах да видя на плажа, след полунощ.
– Облечи го. Не искам да настинеш. – каза ми той и ми подаде якето си.
– Благодаря ти, но не мога да го взема. – отказах му, макар да изглеждаше добронамерен и мил.
– Не… Не ме разбирай погрешно. Не искам да те притеснявам. Просто ще го оставя тук при теб и аз ще си тръгна. Когато се прибереш го остави на рецепцията, а аз ще си го взема от там утре. – той направи кратка пауза и ми се усмихна чаровно. – Сделката е повече от добра, не мислиш ли?
Засмях се.
– Забавен си. Благодаря ти. – казах аз и се загърнах с неочаквания подарък.
Преди да кажа каквото и да било друго, той само кимна и бавно се отдалечи, спазвайки обещанието си и продължавайки надолу по плажа.
Четете още: Позволих си
Седнах отново на пясъка. Но този път мислите ми препуснаха в съвсем различна посока.
Кой е той?
И какво, за бога, не му е наред?!
Не ме познаваше, не знаеше дори името ми, а току-що прояви по-голяма загриженост от хора, които някога са ми се кълнели в любов.
Любопитството не ми даваше мира. Извърнах глава настрани и с изненада го видях – излегнат на един шезлонг, на не повече от двадесет метра от мен.
Дали не беше редно поне да го поканя да седне при мен? Може би и той имаше причина да бъде тук, по това време на нощта?
Как беше редно да постъпя?
Ще броя до сто и ще оставя решението в ръцете на съдбата. Времето е достатъчно, за да има възможност да си тръгне и никога повече да не го видя.
– Тридесет и осем, Мисисипи…
Броя и поглеждам през рамо, а той е все така неподвижен, с поглед впит в ярката луна.
Когато стигнах до петдесет отново се обърнах, но този път той стоеше изправен до шезлонга.
О, не! Сигурно си тръгваше, а аз бях стигнала само до средата. Усетих как се паникьосвам.
„За бога, какво толкова може да стане?!“ – казах си аз, давайки си кураж и се изправих.
Нямах намерение да броя и секунда повече…
Изтупах пясъка от себе си и тръгнах към любезния непознат.
Когато се приближих до него, отново го заварих, вперил поглед в безкрая.
Пълнолунието се отразяваше в очите му и ги караше да блестят като звезди.
Не изглеждаше изненадан, че ме вижда отново.
Усмихнах му се. Не знаех какво точно да кажа. Затова почувствах облекчение, когато и той ми се усмихна в отговор и просто ме прикани да седна на един шезлонг до него.
Сгуших се в якето му и също се облегнах назад.
Какво ми ставаше? Стоях в тъмното, на по-малко от десет сантиметра от напълно непознат и това ми изглеждаше дяволски нормално.
Нощта бе топла и спокойна. Чувах само лекия плисък на вълните и сърцето си. Това неспокойно и непокорно сърце, което сега биеше учестено.
Затворих очи и обладана от мислите си, издадох тежка въздишка.
Усетих ръката му, която стисна моята.
Палецът му нежно погали дланта ми…
И сякаш цялото спокойствие на Вселената се изля върху мен.
Не се обърнах. Нито пък той.
Страх ме беше, че ако сега го погледна, ще се окаже само плод на развинтеното ми въображение и ще изчезне безследно.
А аз имах нужда да бъда там, точно сега, без да задавам въпроси.
Преплетох пръстите си в неговите и вперих поглед в безкрая.
Кой знае…
Може би понякога това, което мислим за край на пътуването, всъщност вещае ново начало.
Автор: Беа Желязкова ©
Reader Comments