И не минава и не минава…
Все от някъде се прокрадваш в мислите ми и не мога да те пропъдя.
Ето пак – сърцебиене…
Понякога ми се иска да извадя това подобие на жизненоважен орган и да го заключа в сейф. Да излея отгоре му един тон бетон и да го захвърля в Марианската падина.
И се чудя какъв ли резерв от сълзи може да побере душата, чието тегло уж било само 21 грама?
Да бе, да!
Само този, който страда, знае чистата стойност на тоновете болка, които се разливат по пътя между ума и сърцето му.
Ами това крехко тяло, което е принудено да носи целия товар на изборите – чужди и свои, колко ли още може да понесе? Търпящо непрестанните промени на времето, капризите на съдбата, че и кармата на миналото.
И ето ме – тук съм!
Отново...
На кръстопътя.
Търсеща отговори.
Държаща в ръката си златна монета за Дявола.
Ези или тура?
Всъщност – няма значение...
Правя крачка напред. Усмихвам се и я прибирам в джоба си. Та нали ако животът е така предсказуем, няма да има нищо интересно и влюбващо в него.
Четете още: Аз съм Мечтателка
Няма нужда да продавам душата си на червения рогоносец. Ще си я износя такава до края!
Да, ще боли. И скоро няма да мине.
И сигурна съм – тя никога не ще тежи само 21 грама.
Но какво от това?!
Ще се справя!
И Атлас е крепил света на раменете си! Та аз ли не мога!
В очите ми проблясва пламък.
Не ми е важно, че ще е трудно… Но ми е нужно винаги да намирам себе си, там където мракът е непрогледен, а надеждата няма стойност.
И е много лесно да избера да се срина по пътя си. Но успял е само този, който е намерил сили да се изправи.
Стискам юмруци и прехапвам устни… Но не успях да я спра – една тежка сълза, издайнически се изтърколи по бузата ми.
И не минава…
И не минаваш!
Все от някъде се прокрадваш в СЪРЦЕТО ми.
Но вече…
НЕ ИСКАМ да те пропъдя.
Автор: Беа Желязкова ©
