Признавам си – досега не съм излизала на среща с непознат. И мъничко се вълнувам.
Не толкова, че е непознат, а защото е напълно непознат – срещнах го в интернет. Много е лошо на човек да му доскучае. Никога не знаеш до къде ще те докара скуката.
Не залагам твърде много на срещата. Очертава се да бъде „сблъсъкът на титаните“. И прогнозните резултати вещаят силите да са разпределени петдесет на петдесет. Петдесет процента недоверие от моя страна. Петдесет процента мъжко его от негова страна.
Никога не бих заложила пари на такъв мач. Но пък романтичната ми натура, явно все още е склонна да рискува с надеждата, че някога някой от мъжки род ще я зарадва и изненада приятно.
Равносметката преди големия мач: той е симпатичен, слаб и достатъчно висок, за да мога да си нося високите токчета. Знае как се пише „не знам“ и по предварително, поднесени от него данни – работи и не е лентяй.
Но откровено мога да си призная, че ме спечели с нещо друго.
И това е чувството му за хумор. Разплака ме с глас още през първия час, когато си писахме. И бих казала, че доста добре си пасваме, когато става въпрос за усмивки.
Ако случайно се окаже романтичен и достатъчно мил, бих могла да си представя и втора среща с него или поне първа база. Или втора беше за целувките? Не съм запозната с базите. Но тези устни не са целувани повече от пет месеца. Нямам нищо против да ги пусна в игра.
Оставих той да избере мястото за срещата. Нека се чувства комфортно в свои води. Аз мога да си хубавея навсякъде. А и обожавам изненадите, новите места и изживявания.
До скоро не бях такава. Бях педантична, организирах всичко до минутата и сякаш живеех в счетоводен баланс. Трябваше всичко да следва определен ред и да се равнява до последната подробност.
Докато един ден не ми се случи нещо, което преобърна цялата ми представа за живота. И трябваше спешно да се науча да живея тук и сега. Защото утре може и да няма. Все ми е тая какво ще пише в данъчната ми декларация, ако не съм жива, за да я подам.
И така започнах да живея за мига, да пътувам. Спрях да премислям, да имам очаквания. И както разбрахте си уредих среща с непознат, по интернет.
По-добре да бях скочила с бънджи без въже!
Нямам идея защо си го причинявам. Те нещата не се получават с хора, които познавам. Какво очаквам от напълно непознат?!
Както и да е. Дойде заветният ден. Сложих красива рокля, кожени ботуши на висок ток. Споменах ли, че е двадесет и девети декември и навън вали сняг?
Да, правилно предполагате. Този Мъж е коледният ми подарък от съдбата. Пожелах си го на Коледа и той взе, че се появи още на следващия ден. Много внимавайте какво си пожелавате! Не се знае дали няма да си го намерите под елхата… Или в телефона.
Като един истински кавалер, той предложи да дойде да ме вземе от вкъщи. Много се колебаех дали да му кажа къде живея. И тъй като живея недалеч от едно районно управление на МВР, действах стратегически и му заявих следното: „ще те чакам пред МВР-то“.
Надявах се, че ако е психопат ще се притесни и няма да дойде. А ако пък не е – поне малко ще му взема страха. И в двата случая, това ме караше да се чувствам една идея по-спокойна.
Спомням, че когато бях малка имаше едно момче, което много ме харесваше и многократно ме причакваше в тъмното, пред блока. Не бих искала да изживея подобен шок отново. Хора всякакви! Не се смейте, на мен не ми беше смешно.
Макар да съм жена и правилото да гласи, че трябва да закъснея поне с пет минути за срещата, автоголът си го вкарах сама и отидох пет минути по-рано. Просто, защото ми беше съвестно да не му напишат акт за това, че е спрял в забранената зона, пред районното.
Знам, знам… Прекалено съм добра понякога. Но това не се е променило за тридесет години, не очаквам да се промени и сега.
Останах приятно изненадана, когато отидох и го заварих там. Веднага ме позна, макар да ме беше виждал само на снимка. Остави колата на аварийни и слезе от нея. Когато се приближих видях, че държи роза в ръката си.
„Много мило“ – помислих си.
– Здравей! Много се радвам да те видя на живо! Аз съм Крис! – и ми подаде ръка.
– Стела… Приятно ми е. – усетих допира на нежната му кожа. И макар ръката му да беше леко студена, се почувствах добре.
– Заповядай! Но да знаеш, че ти си много по-красива от нея! – каза той, подавайки ми розата, а аз се усмихнах.
Нямаше как да не се зачудя дали това е заучена фраза или наистина го мисли. Това е лошото на срещите с непознати – нямаш представа кога са себе си и кога се преструват.
След това мина заедно с мен от другата страна на колата и ми отвори вратата да вляза. Жестът му много ми хареса. Само един мъж досега се е държал с мен по този начин. И по стечение на обстоятелствата, той все още е единственият мъж, когото някога съм обичала.
С една дума срещата започваше обещаващо.
– Избра ли къде ще отидем? – полюбопитствах аз.
– Разбира се! Но нека да бъде изненада. – каза той и ми намигна.
„Сладко“ – помислих си. Нямах намерение да настоявам, за да разбера. Не се чувствах притеснена или изплашена. Цялото недоверие се изпари в момента, в който хвана ръката ми в своята. Сега единствено чувствах вълнението, което ме беше обзело. Следях пътя с интерес и тайничко отхвърлях възможните локации на ум.
Не след дълго спряхме в една пресечка на центъра.
– Значи все пак ще ме заведеш на Главната? – засмях се аз.
– Обещах ти да играем шах в клуба на пенсионера, не помниш ли?
Продължавах да се смея. Наистина ми го беше обещал, но още тогава се надявах да е само шега. Какво пък! Друг не ме е водил там.
Слязохме от колата и тръгнахме към Площада. Времето беше студено и носех ръкавици. Но мога да се закълна, че усетих топлината на пръстите му, когато хвана ръката ми в своята, докато вървяхме.
Заведенията се намираха в другия край на Главната улица. От едната ни страна се простираше Градската градина, а точно срещу нея се намираше огромната ледена пързалка, която монтираха всяка зима.
– Пристигнахме! – каза ми той, когато се приближихме до кабинката за билети.
– Какво? – попитах невярващо аз.
– Това е първата ни спирка. – каза той и посочи ледената пързалка. – Не те е страх нали?
– Да ме е страх?! Това е най-любимото ми място на света! – възкликнах аз толкова силно, че сама се учудих на себе си.
Пързалянето, винаги е било моя страст, макар пътите ми на леда да се броят на пръстите на ръцете ми.
Не съм му споменавала за това. Нямаше от къде да го знае. Но определено ме уцели в десетката.
Беше осем часа вечерта. Светлините огряваха пързалката, а ние се носехме бавно и нежно по леда, хванати за ръце.
Усмихвах се.
Не си спомням от кога не съм се усмихвала така широко. Какво повече му трябва на едно момиче – малко романтика, една топла ръка и възможност да си помечтае.
Когато ни свърши времето и двамата бяхме добре загрели, широко усмихнати и давахме вид, че нищо освен нас, тази вечер, няма значение.
Срещата ни продължи в…
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ…
Автор: Беа Желязкова ©
Reader Comments